Лято в Пирин – през Вихрен и Кончето към заслон Кончето

Емоцията ни беше събудила рано в августовската сутрин и в 07:30 ч. вече бяхме на път. След по-малко от два часа пристигнахме в Банско, добавихме малко провизии и хайде към планината. Крайната ни цел за деня беше заслон Кончето. Избрахме маршрута от хижа Вихрен през Кабата до връх Вихрен, слизане към Премката, изкачване до Кутелите, преминаване през Кончето, връх Бански суходол и оттам заслон Кончето 🙂 Направихме плана с уговорката, че при рязка промяна на времето няма да рискуваме с карстовото било и ще се върнем обратно към хижата през Казаните. За мен беше истинско удоволствие да споделя този преход с приятелите ми Добри и Сашо.

Дневната прогноза предвиждаше максимална температура от 15 градуса, а лятната пиринска нощ обещаваше -4, което ни накара да се запасим с повече топли дрехи. Добавихме към раниците 12 литра вода и достатъчно храна за два дни, палатка, дебели спални чували и шалтета. Водата е изключително важна, защото около 80% от прехода е безводен. Всичко това се отрази неприятно на багажа ни и предвид фотографската техника (около 5 кг), нещата си станаха сериозни.

На хижата разпитахме дали има други ентусиасти тръгнали към заслон Кончето. Казахме, че сме трима човека и възнамеряваме да преспим горе. Хубаво е да кажете в хижата къде отивате, за да може при не дай боже лоши обстоятелства или сериозна буря, те да могат да уведомят Планинската спасителна служба. В днешния ден прогнозата даваше вероятност за буря около 15%, което не беше за подценяване, но това беше най-спокойният ден в последната седмица. Никога не подценявайте планината, макар времето да е хубаво и всичко да изглежда спокойно.

Към 11:30 ч. нарамихме тежките раници и се отправихме към първенеца на Пирин по така наречената „царска пътека“.  Денивелацията до Вихрен е малко под 1000 метра, но наклонът е много голям и преходът се взима за около 2:30 – 3:00 часа. В началото вървяхме по стръмен склон осеян със сипеи и множество клекове. След около 15-на минути стигнахме до разклона за пътеката, която заобикаля Вихрен през Казаните, преминава през Кончето и води към хижа Яворов. Оттук изкачването ни продължи към Кабата – седловината между Вихрен и Хвойнати връх, откъдето през сравнително „полегатия“ южен склон се изкачихме на върха. От Кабата се открива много хубава гледка към петте Влахини езера, откъдето води началото си и едноименната Влахинска река.  За съжаление малко преди да стигнем до върха падна мъгла и не можахме да се насладим на необятната шир около нас. Изкачването на Вихрен от тази страна е сериозно и изморително, но в никакъв случай не е непосилно за неподготвени туристи, особено с малко багаж.

На първенеца на Пирин

След доста разточителна почивка, дойде време да се отправим към Кончето.  Мислех си за заслона и за варианта, в който нямаше да има как да преспим горе. Което щеше да е много неприятно и предвид напредващия ден, щеше да се наложи да слизаме към хижата по тъмно. Предната вечер в заслона бяха спали 11 човека, при максимална възможност за 10. Не знам как са успели да го направят, но в планината стават чудеса 🙂 Ако някога  сте спали на заслон Кончето знаете какво предизвикателство е спането на палатка, но за всеки случай се бяхме приготвили и за този вариант.  Впоследствие притесненията ми се оказаха излишни 🙂

На слизане от Вихрен към Премката

Слизането към Премката започна в същата неприятна мъгла от изкачването, която ни съпътстваше и през целия ни престой на Вихрен. Нямахме видимост към Кутело и Кончето, което продължаваше да държи в неизвестност продължението на прехода ни. Беше невъзможно да преценим дали няма да ни връхлети буря, а предвид динамичното време си беше твърде вероятно. За наш късмет скоро пелената се вдигна и пред нас се извиси мраморното било в цялата му прелест.  Това отдалечи вероятността за буря и минаването по карстовия ръб стана съвсем реалистично. Спуснахме се без никакъв проблем надолу по склона въпреки скалните прагове, сипеите и хлъзгавите места, на които минахме държейки се за опънатите метални вериги.

Карстовото било – Кутелите, Кончето, Бански суходол, заслон Кончето…

Еделвайс

След около 40 минути бяхме на Премката. Гледката е зашеметяваща – Кутелите, Кончето, Бански суходол, а зад нас гордия Вихрен и всичко това на една ръка разстояние 🙂 Поради напредващото време и умората от тежките раници, решихме да не изкачваме Кутелите и да минем по подсичащата пътека. Ясно я виждахме при слизането от Вихрен и лесно се ориентирахме откъде да я хванем под Кутело. В началото пътеката е приятна за ходене, но после се стеснява и трябва да се върви с повишено внимание. Бих посъветвал всички, които подсичат Кутело да внимават с маркировката, защото има доста импровизирани варианти за преминаване. На места е трудно да видиш ясно изразена пътека върху мрамора. Но все пак не се предоверявайте на бяло-червените знаци и гледайте внимателно, защото на някои места има объркващи маркери на разстояние от метър-два и е възможно сериозно да се заблудите. Не, че можете да се загубите, но има риск да попаднете на място под билото, от което да нямате възможност да тръгнете наникъде…освен да се върнете назад и да търсите отново пътеката. На мраморното било това може да се окаже трудно и опасно занимание. Това важи в огромна степен през цялото време когато се движите от заслона в посока към Премката!!!

Добри под Кутело

Движейки се под Кутелите, за 20-на минути стигнахме до металното въже, което ни отведе на Кончето. Подсичащата пътека ни изкачи в края на втората третина от скалния ръб и пропуснахме най-тясната му част, която е широка 40 см и е в началото на спускането от Кутелите.

Сашо в началото на въжето по подсичащата пътека

Ехх, Кончето! То е шеметно – заставаш на ръба, забравяш за всичко, живееш за мига и се надяваш въжето да те отведе до връх Бански суходол цял и възможно по-скоро 🙂 Името на карстовия ръб идва от това, че преди да поставят въжетата е имало места, на които хората са преминавали възсядайки го. Това май съвсем не е легенда или поне така казват банскалии 🙂 Предвид 15-те килограма на гърба ми, се държах здраво за него и се стараех да не позволя на умората да отнеме от концентрацията ми. Оттук се вижда хубаво и Котешкият чал, който не е подсигурен с метално въже и е много по-опасен и труден за преминаване.  Бях изключително щастлив, от много време имах желание да премина по прословутото Конче, а някак си във времето все се разминавах с него. Заслужава си – емоцията е страхотна, а гледката невероятна.

Изглед от Кончето – зад малкото Кутело се подава и мраморният гигант

Преминахме малко под връх Бански суходол и след не повече от половин час ходене под скалния ръб, пристигнахме в заслона 🙂 Там се запознахме с Юлиян, който ни беше забелязал отдалеч и вече ни очакваше. Малко по-късно към нас се присъедини и Влайко – последният гост за тази вечер. След кратка почивка, дойде време за снимки. Направих няколко кадъра и облаците скриха слънцето, а дъждът, като че ли беше съвсем близо, не за първи път през този ден. В следващите 15 минути ми се стори, че всичките тези усилия няма да се увенчаят с кадри и ще трябва да разчитам на изгрева.  И тук дойде късметът, но за кратко… 10-на минути хубава топла светлина и в най-важния момент, малко преди залеза и след него…облаци и дъжд 🙂 🙁

Преди залеза късметът определено беше на моя страна

Изглед към карстовото било – Котешки чал, Бански суходол, Кончето, Кутелите, Премката и Вихрен

Карстовият ръб и Котешки чал огряни от топлите слънчеви лъчи

Прибрахме се в заслона поизмокрени, но в страхотно настроение . С Добри, Сашо, Влайко и Юлиян изкарахме чудесна вечер, изпълнена с много истории и приятни разговори, любезно приютени от малкия планински заслон…

Заслон Кончето

Станах преди изгрева и освен удоволствието да заснема пробуждането на планината, се насладих на прекрасната пиринска утрин и на шеметната гледка към Рила. Ентусиазмът на планинските кози и начинът, по който тичаха по скалните ръбове ме накара да се замисля колко е крехка планинската екосистема. Не искам дори да помислям какво ще се случи ако не опазим планината, такава каквато я познаваме. А там където държавата прави точно обратното отговорността е само наша, на хората, които я обичаме.

Първенецът на Пирин се пробужда

Изглед към Национален парк Рила

А ние си тичаме ли тичаме 🙂

След снимките си направихме кафе на стария и тежък руски примус, който Сашо държи да мъкнем навсякъде с нас. За мое щастие съвсем скоро след това го пенсионирахме (примуса) и сега ще изпълнява ролята на антика, която отдавна му отива.

Юлиян и Влайко бързаха и тръгнаха около час преди нас обратно към хижа Вихрен. Минаването през Кончето отново беше незабравимо преживяване, този път с малко проблеми, но все пак прекрасно. Както споменах по-назад в текста, препоръчвам Ви да внимавате с пътеките и средата около Вас.

На път за Кончето, малко преди връх Бански Суходол

За Кончето думи няма!

Поради напредващото време, отново избрахме подсичащата пътека и си оставихме Кутелите за някое от следващите идвания в Пирин. От Премката продължихме през големия Казан, покрай феноменалната северна стена на Вихрен, в чието подножие целогодишно се задържа малък снежник. Според Уикипедия размерите на снежника са до 90 м дължина и 40 м ширина, а дебелината на фирнования сняг е над 10 м.

Съвсем за малко успях да видя стадо диви кози, които безстрашно тичаха и подскачаха по скалните блокове, сякаш за тях гравитацията не съществува. Истинско щастие е да се насладиш на тези прекрасни животни. За жалост не бях взел дългофокусен обектив за този преход.

Стадо диви кози

Снежникът в подножието на северната стена на Вихрен

Северната стена на мраморния гигант

След кратка почивка продължихме надолу по маркирания маршрут. Заслон Казана (Eл Тепе) остана вляво от нас кацнал на един малък хълм, отправил погледа си към гигантската северна стена на Вихрен. На около 5-10 минути след него има разклон, на който се отклонихме надясно в посока към хижа Вихрен. Оттук пътеката за хижа Вихрен продължава с червено-бяла маркировка, а тази за хижа Бъндерица е оцветена в зелено и бяло. Време беше да пресечем ниската част на Джамджиевия ръб 🙂 Пътеката е много живописна и се променя постоянно – слизане от високи камъни,  неприятни сипеи,  доста слизания и последващи малки изкачвания.  След още около час ходене пристигнахме в хижата изморени и много доволни от страхотното изживяване. Както казва един много опитен планинар – дете на планината, пристигането е най-добрият момент за една малка ракия. Разбира се с лечебна цел…Отпуска душата и предотвратява неприятната мускулна треска. След това вече може и вода 🙂

На отправилите се към мраморния дял на Пирин пожелавам много приятно изживяване и незабравими мигове 🙂

P.S. Текстът няма претенции да дава изчерпателна и подробна информация за маршрута и маркировката. Ако тръгнете по тези пътеки внимавайте и проучете предварително подробностите и предизвикателствата, които крият.